Insomnia Miami

My teenage drama.
 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Добре дошли във Маями! Създайте си герой и се впуснете в забързаното ежедневие на града, влезте в светските хроники и дайте на El Jugador повод да ви включи в своите "откровения". И знайте - той знае дори по-добре от вас самите какво искате.
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Станете наши приятели!
Чет Фев 09, 2012 7:39 am by Christie Voss.

» Нашите приятели ^^
Пон Фев 06, 2012 11:44 am by Christie Voss.

» Нашите форуми.
Пон Фев 06, 2012 11:37 am by Christie Voss.

» Реклама ;;
Пон Фев 06, 2012 11:33 am by Christie Voss.

» Набираме модератори!
Пон Фев 06, 2012 11:31 am by Christie Voss.

» ТЪРСЯТ СЕ ;;
Пон Фев 06, 2012 11:24 am by Christie Voss.

» Заети ликове!
Пон Фев 06, 2012 11:10 am by Christie Voss.

» Whatever you like .. ;p
Чет Окт 20, 2011 2:20 pm by Марио Джоунсън

» Марио Джоунсън.
Нед Окт 09, 2011 3:08 pm by Christie Voss.

Прогноза за времето

Днес и за цялата седмица:



Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 6, на Сря Авг 08, 2012 9:27 am
Music <33

MusicPlaylist
Music Playlist at MixPod.com

Share | 
 

 Cassidy

Go down 
АвторСъобщение
Cassidy
Under the stars
avatar

Брой мнения : 10
Join date : 04.09.2011

Герой
За мен:

ПисанеЗаглавие: Cassidy    Пет Сеп 09, 2011 4:30 pm


Имало едно време... Нали всички истории започват така? Редно е да продължим традицията; макар нашето действие да не се развива през девет планини в десета, нито пък е приказка, в която става дума за принцове и принцеси.
Имало едно време едно момиче, чието любимо занимание бе да спори относно щастието. Веднъж тя заявила, че истинското щастие не съществува и изложила такива доводи, че сама си повярвала. Защото винаги, когато намериш равновесието – онази златна среда – нещо непременно трябва да се промени. Хармонията винаги трябва да бъде нарушавана от нещо, понеже много хубаво не е на хубаво. Но кой глупак така е решил? Нима прекалено често сами не проваляме щастието си? Не можеш да си сигурен, че си постъпил правилно, защото някои решения – колкото и правилни да изглеждат – не винаги са това, което ни прави щастливи.

Ню Йорк, май 2003 година
Нищо не предвещаваше какво предстои да се случи. Беше просто поредният слънчев ден в Горен Ийстсайд, където се намираше къщата на семейство Рой. Е, или поне някогашната им къща.
- Хайде, Мади, време е да тръгваме! – примоли се Кристин, вече поизгубила иначе безкрайното си търпение. Десетгодишната ѝ дъщеричка стоеше пред голямата къща с плюшеното си мече в ръка и гледаше постройката с неприкрита тъга. Големите ѝ искрящо зелени очи попиваха всеки детайл, мъчейки се да го запаметят.
Моторът на колата запали и почти едновременно с това прозвуча пискливия клаксон. Мадисън се обърна бавно и хвана ръката на майка си.
- Но защо трябва да се местим? – попита момиченцето като не пропусна да се нацупи. Задаваше този въпрос за стотен път, по простата причина, че никой от досегашните отговори не я удовлетворяваше.
- Защото татко вече ще работи на ново място и ние отиваме с него. – повтори майката същият отговор от днес, вчера или пък онзи ден. Мади се настани покорно на задната седалка и хвърли последен поглед към къщата, в която отмина едно десетилетие от живота ѝ.
След час и половина вече се намираха на магистралата, по която се стигаше до летището. Мадисън клатушкаше късите си крачета в пространството между седалките и си играеше с Мистър Бобо. Родителите ѝ тихичко, но и някак напрегнато разговаряха на предните седалки и сякаш напълно бяха забравили за съществуването на дъщеря си. Мади не знаеше за какво разговарят възрастните, но очевидно е било от особена важност, щом никой от тях не обърна внимание на колата, която летеше срещу им. Момиченцето изпищя точно в момента, когато другото превозно средство се вряза в тях. В миг колата на семейство Рой се разтресе и в последствие се преобърна.
Някога усещали ли сте вкуса на паниката? Защото в онзи миг, малката Мадисън усети горчилката в устата си и можеше да се обзаложи, че това е вкуса на страха ѝ. Около нея се чуваха отчаяни викове за помощ и се усещаше мирис на пушек. Някой викаше името ѝ и тя искаше да отговори – о, искаше го толкова много! Но клепките ѝ едва се държаха отворени.
Примигване... Пламъци. Примигване... Кръв. Примигване... И после всичко потъна в тъмнина.

„Колкото и красота да притежавах, тя бе отдавна скрита под тонове грим, оскъдни дрехи и всичките гадости, които някога мислех, че поддържат живота ми.”
Лас Вегас, началото на 2008 година
Мрак обгръщаше цялата улица – небето се бе спуснало толкова ниско до земята, че тъмнокоската усещаше как плътните буреносни облаци я задушават. Всеки път щом поемеше въздух усещаше как гърдите ѝ се свиват болезнено и това направо я убиваше. Щом не можеше да диша, какво се предполагаше да прави?
Погледът ѝ бе премрежен, както всяка вечер – така по-лесно преодоляваше всичко, защото на следващия ден просто не го помнеше и това някакси я караше да се чувства по-добре. Зелените ѝ очи, досущ като мътна морска вода едва успяваха да се задържат отворени, но определено не беше, защото ѝ се спи. По-скоро се дължеше на коката, може би и от онази съмнителна трева или премесването с алкохол? Нямаше как да бъде сигурна.
Звука от високите ѝ токчета, които се удряха в неравните павета, отекваше в глухите стени на улицата. Дългите ѝ млечно бели крака бяха покрити с плат – да, едва ли това можеше да се нарече пола – а нагоре единственото, което я скриваше от студа бе късия потник, метнат върху слабите ѝ рамене. Вървейки, или по-скоро препъвайки се, надолу по улицата, сякаш идеалните ѝ къдрици пружинираха по гърба ѝ и я гъделичкаха, а това изпращаше едно неприятно чувство по цялото тяло на момичето.
Невзрачното ѝ, все още детско лице, с високи скули, чип нос и плътни пухкави устни, бе изкривено в гримаса на отвращение. Отвращение от самата себе си.
„Бях петнадесетгодишна; не притежавах особено голяма красота, нито се славех с остър ум. Нямах родители, нито близки. Имах единствено физически порасналото си тяло. Използвах го.”
Лас Вегас, ноември 2008 година
Бяха изминали пет години от онзи нелеп инцидент, в който Мадисън загуби родителите си. Шофьорът бил почерпен и явно сериозно закъснявал за среща, след като дори не бе обърнал внимание на червената светлина. Сега момичето трябваше ежедневно да си припомня тази случка, заради проклетия белег под лявото ѝ коляно от стъклото, което се беше врязало в крака ѝ тогава. Имаше и белег някъде по главата – един миниатюрен участък, където вече никога нямаше да порасте коса.
Бяха изминали пет години, през които животът на Мадисън Рой се промени драстично. Защото понякога животът ти поема посока, различна от тази, която си искал.
- Кас! Кас! – извика една русокоса девойка на приблизително осемнадесет години с буреносно сини очи и здраво, стегнато тяло.
Кас, съкратено от Касиди – така я наричаха, когато беше на работа. Малцина знаеха истинското ѝ име или историята зад него – глупава, но и някак сантиментална; майката на Мади, Кристин била бременна в деветия месец, когато решила да посети мъжа си. По една случайност, водите ѝ изтекли точно на Медисън Скуеър Гардън и ето как ѝ хрумнало името за детето. Точно това име, сега бе потънало някъде в забрава; вече наричаха момичето Касиди, Силвия, Ивон, Айсис и въобще всичко друго, но не и Мадисън Рой.
- Какво? – попита рязко момичето, показвайки за пореден път неприятната и избухлива страна от характера си; с помощта на която много често обиждаше хората около себе си, без дори да се усеща. – Аз съм следващата, ще побързаш ли малко? – допълни Касиди, скръствайки ръце пред гърдите си и започна да потропва нетърпеливо с крак.
Дори в този бранш никой не можеше да понася избухливият ѝ нрав и факта, че се изнервя изключително лесно. Онези черти от характера ѝ, които скапваха настроението на околните за отрицателно време, още щом Кас влезеше в бара с нацупеното си изражение и властните зелени очи, които блестяха с неприязън.
- Исках само да ти дам това... – каза ѝ русокосата и разтвори шепа, а там в тъмнината Касиди успя да различи три малки хапченца в различни цветове. – Сянката каза, че клиентите бягали от теб, защото не си била усмихната. Това е екстази и още някакви глупости, които ще приповдигнат настроението ти. – обясни ѝ девойката и побърза да ги сложи в ръката на Кас, преди да изчезне в мрака, смесвайки се с останалите еднакво изглеждащи момичета.
Тъмнокоската погледна към ръката си и след няколко секунди сложи хапчетата в устата си, преглъщайки сухо.
Половин час по-късно – докато вървеше из стриптийз бара на неестествено високите си обувки и оскъдното си облекло – вече чувстваше промяната в настроението си, точно както усещаше и замайването. Преместваше се от скут на скут и позволяваше ръцете им да шарят по тялото ѝ. Петнадесетгодишната красавица бе паднала по-долу и от тревата. Вечерта си легна с един от всички, после с втори и трети. Определено ползотворна за финансите ѝ нощ.

„Не вярвах в щастието, нито в светлината в тунела. И все пак съдбата отново ме изненада.”
Маями, началото на 2011 година
През следващите години Мадисън изгуби интерес в това да е „елитна танцьорка” (по думите на Сянката, биячът на стриптийзьорките) и направи няколко опита да избяга. Все неуспешни, за жалост. След поредния опит, докато момичето още храчеше кръв, Сянката ѝ бе заявил най-спокойно: „Ти си нищо. Дори да облечеш най-красивата рокля, отвътре ще си все същия боклук. Ти си едно нищо, но си моето нищо.”
От там нататък, това обръщение преследваше Касиди. Може и да беше прав, а може и да не беше.По време на една от изявите си на сцената, Кас грабна погледа – и вниманието – на Тревър, някой си. Момичето не се интересуваше от имената на клиентите и дори каза на Тревър, че „става досаден”, когато попита за нейното. Въпреки това, Тревър Някой-си, се оказа богаташ и в последствие – билетът на Мади към свободата ѝ.
След четири години в Лас Вегас – потънала в мизерия, достигнала до дъното и проникнала под него; където нямаше нищо красиво, нищо стойностно и чисто – Мадисън Рой бе чиста. Да, може би беше единствената излекувала се от толкова много пороци едновременно; но поне се беше постарала и само за година си бе върнала светлината в живота. Нямаше идея какво ще ѝ постави съдбата от тук нататък, но се надяваше да са само хубави неща.
~ Лик: Astrid Bergès-Frisbey
~ Родена е на 26 Май 1993 и е висока точно 162 сантиметъра.
~ Все още притежава неприятен характер. Доста е черногледа и не вярва в неща като любов, щастие и доброта.
~ Мотото ѝ, ако изобщо може да се нарече така, е “Train wrecks always make the front page”.
~ Води си дневник под формата на писма до мъртвите си родители. Понякога ходи в библиотеката и слага едно от тях в някоя книга. Не ги адресира до никого конкретно, нито пише кой точно е подателя.
~ Има татуировка на дясното стъпало.
~ Пуши и пие. Активно.
~ Има улично коте на име Сорен.


Последната промяна е направена от Cassidy на Пет Сеп 09, 2011 4:46 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Christie Voss.
Cry me a river, bitch ! ..
avatar

Брой мнения : 204
Join date : 08.08.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Cassidy    Пет Сеп 09, 2011 4:37 pm

Изключително интересен герой ! (: .. Добре дошла във форума !

- - - - - - - - - - - - - - - - - -


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://insomnia-miami.bulgarianforum.net
 
Cassidy
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Insomnia Miami :: Роулплей :: .. But my life has been so overprotected.-
Идете на: